История Болгарии

Абсолютно не согласен. Я работал инженером по оборудованию в тресте столовых и ресторанов который объединял более 1000 предприятий общепита. Надеюсь что Вы понимаете, мой реальный доход даже мне не удастся посчитать.

 

"Ама колко хубаво беше едно време..."

 

И с чем вы не согласны?!
Или вы считаете, что чем меньше данных, тем адекватнее будет сравнение?
Я вот, например, из приведенной вами дополнительной информации, могу сделать вывод, что: не смотря на то, что, в рассматриваемый нами период, номенклатурный ряд товаров Советской Торговли был очень беден и не покрывал покупательной возможности основного населения, создавая положение потребительского дефицита – лично для вас то время было предпочтительнее, чем 2015 г. Просто потому, что ваша должность инженера по оборудованию в тресте столовых и ресторанов который объединял более 1000 предприятий общепита придавала вам более высокий социальный статус и чувство собственной исключительности в советском обществе.
Вполне возможно, что в последующем у вас больше никогда не было такого "высокого" социального статуса.

 

Да! Это как раз то о чем я говорил:

 

К вопросу бегства населения из Болгарии.
1978 год Бургас - 163т, сейчас 206т.

 

Загуби на Русия във войната 1877-78

Загубите на Русия в руско-турската война от 1877-78 година са представени в документ, наречен

„Военно-медицински отчет по Дунавската армия за войната с Турция 1877-1878 гг.“

Този документ се състои от 4 раздела. Втория раздел се нарича „Медицинско-статистически раздел“ (в оригинал: Отѣделъ врачебно-статистическiй). В този том са представени загубите на руската армия по време на руско-турската кампания.

Документа е публикуван през 1886 година. Записаните в документа статистически данни са основани върху данните, представени от самите полеви командири.

По-долу са представени:
a) откъс от документа във вид на цитат, където важната информация е подчертана и е оцветена в червен цвят;
b) копие на корица на документа;
c) копие на част от оригиналния запис на документа, където с червена линия е подчертана важната информация (стр. 3).

Чтобы составить себѣ правильное понятіе о размѣрѣ общей потери арміи
отъ смертности людей, необходимо къ вышеприведеннымъ цифрамъ

умершихъ отъ болѣзней 49104 и
погибшихъ отъ несчастныхъ случаевъ 1360 чел. при-
соединить убитыхъ въ сраженіяхъ. 11905
и пропавшихъ безъ вѣсти *) 5121,

что составить въ совокупности.. 67490 человѣкъ,
т. е. 114,0 на 1000 наличнаго состава.

Съ присоединеніемъ же уволенныхъ изъ него по болѣзнямъ и недугамъ
35309 чиновъ оказывается, что дѣйствующая арміи потеряла за кампанію изъ
строя 173, 6 человѣкъ на 1000 наличнаго состава.

Въ прилагаемой таблицѣ 1-й приводится эта убыль людей въ войскахъ на
балканскомъ полуостровѣ по всѣмъ моментамъ ея.

*) Свѣдѣнія эти доставлены главпому воепномедицинскому управленію отъ
воинскихъ начальников!..

Връзка към документа онлайн: https://archive.org/details/b20416477_002
От горния документ става ясно, че според официални руски източници убитите в сражения в руско-турската война от 1877-78 гг са 11 905 (единадесет хиляди деветстотин и пет) души.

Освен това в отчета са указани и следните загуби:
1360 души загинали при нещастни случаи;
5121 души изчезнали безследно;
49104 души умрели от болести.
Общо загуби: 67490 души.
От документа се вижда, че най-големите загуби в периода на войната са загубите от болести (49104 души). Трябва да се има предвид, че тези загуби са приблизително едни и същи за еднакъв период и в мирно и във военно време.

Информация от български източници
В научни трудове, издадени от Българска академия на науките преди 1989 г, както и в учебниците по история от времето на комунистическа България (1944-1989) масово се твърди за 200 000 (двеста хиляди) убити руски войници по време на руско-турската война от 1877-78 гг.

Пример – труда „За марксическа история на България“, издание на Института за български история към БАН. По-долу са представени:
a) корица на изданието;
b) копие от стр. 115 и стр. 144, където изрично се споменава цифрата „над 200 00“ убити.


Извадки от други издания, където се споменава цифрата „200 000 убити руски войници“:

Извод: официалните руски документи указват числото 11 905 души убити в сражения.
Дори ако към тях се прибавят умрелите от болести (около 49 хил.), изчезналите (около 5 хил.) и нещастните случаи (около 1,3 хил), общо загубите на армията са около 67 хил. души.
Не е известно как българската историография е стигнала до информацията за „над 200 000 убити“, която е указвана в българските научни трудове и учебници по история от периода 1944-1989 г. Това е число, което показва около 3 пъти повече жертви от реалните. При това, ако се говори строго за „убити“, то числото е максимум 17 000 (заедно с безследно изчезналите) – в този случай завишението е повече от 10 пъти.

 

1.Потому что большое, сильное, ведущее независимую политику государство в центре Балкан могло стать помехой для занятия Царьграда - вековный стремеж. РИ. Политика Азиатского департамента - ослабление Болгарии за счет ее соседей продолжилась вплоть до ПМВ.
Антанта обещала России после победы отдать ей Константинополь. Один Черчиль был согласен отдать Болгарии заграбленые соседями территории - чтобы она вступила на стороне Антанты. Тогда болгарская армия легко могла взять его и после войны передать РИ. Однако союзники не согласились. Война продолжилась еще два года - и Болгария, и Россия поплатились вполне за безумную политику Азиатского Департамента.

 

Понятное дело - эту цифру - 200 000 впервые сказал болгарский коммунист Васил Коларов, один из руководителей Коминтерна. После этого, конечно, коммунистические историки не могли сделать ничего другое, как бездумно повторять слова Вождя. К слову - весь состав Дунайской армии насчитывал 200 000 чел. Отчет Медицинского Управления - вполне реальный. Впрочем - можно легко проверить - на каждом памятнике либо братской могиле в Болгарии - всегда указано сколько там похороненных. цифры совпадают.

 

К вопросу о минимальных зарплатах в Болгарии

 

ДАНС публикува делото "Галерия"
12 юли 2013

Пет години след като беше открито Информационното дело "Галерия", ДАНС реши да публикува части от него на сайта си.
Безпрецедентният ход на контразузнавателната служба е в резултат от многобройни запитвания на медии за съдбата на делото. OFFNews изпрати преди три седмици заявление по Закона за достъп до обществена информация, с което поиска достъп до документите.
Само преди по-малко от месец вътрешният министър Цветлин Йовчев, който е и бивш шеф на ДАНС, заяви, че делото е разсекретено.
Скандалът с делото "Галерия" избухна след проверка на депутати от комисията за контрол на ДАНС. Тогава стана ясно, че агенцията е подслушвала журналисти и депутати.
ИД „Галерия” е открито в дирекция „Сигурност на ДАНС” на 12.08.2008 г. по разпореждане на тогавашния председател на службата Петко Сертов. Делото има за задача да разкрие откъде изтича вътрешна информация на Агенцията, която се появява в пресата и интернет издания.
От ДАНС съобщават, че по делото е работено в периода август-септември 2008 г., а прилагането на специални разузнавателни средства (СРС) е ставало след съгласуване с ръководството на ДАНС, като събраната от тях информация е била своевременно докладвана.
Във връзка с публикации в медиите за прилагани по ИД „Галерия” специални разузнавателни средства, през м. септември-октомври 2008 г. е извършена проверка на оперативния отчет и използваните СРС в дирекция „Сигурност на ДАНС”. Комисията е констатирала, че ИД „Галерия” е открито в съответствие с нормативната регламентация на дейността по оперативния отчет на Агенцията и използваните по делото СРС са прилагани в съответствие с изискванията на Закона за специалните разузнавателни средства.
В края на 2008 г. Софийска военноокръжна прокуратура отказва да образува досъдебно производство поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер от страна на служители на ДАНС при откриването и воденето на ИД „Галерия”. Делото е архивирано на 09.06.2009 г.
През м. септември 2009 г. делото е предоставено на Комисията за контрол на ДАНС към 41-то Народно събрание и е върнато в ДАНС през м. октомври 2009 г. Същия месец делото е предоставено на Софийска градска прокуратура и е върнато в ДАНС през м. юни 2013 г.
Част от информацията в публикуваните документи, представляваща специфични признаци, позволяващи идентификация на лица, или данни за структурни звена на ДАНС, е заличена в съответствие с изискванията на Закона за защита на личните данни и Закона за защита на класифицираната информация.
Предложението за откриване на делото е утвърдено от директора на Дирекция "Сигурност на ДАНС", специален агент I степен Владимир Писанчев, който в момента е временно изпълняващ функциите на председател на ДАНС.
В предложението е записано, че агенцията е обект на особено голям интерес от страна на медиите, като "прави впечатление фактът, че в редица публикации в пресата и интернет присъства класифицирана информация от ДАНС", като според съществуващите оперативни данни служители на агенцията са предоставяли информацията на медиите.
Обект на проверка на агенцията са сайтовете Afera.bg, Frognews.bg и Opasnite.net, като характерното в тях било, че имало "силни нападки срещу служителя Алексей Петров". С малки поправки публикации от тези сайтове били препечатвани във вестниците "Уикенд" и "Шоу".
В хода на проверката агентите от ДАНС са проверили собствениците на въпросните медии. По това време Afera.bg е била собственост на Веселин Данов, а водещ автор в сайта е Веселина Томова. Frognews.bg е с издател и собственик Младен Мутафчийски. Като управляващ и съсобственик на сайта е посочен главният редактор на сайта Огнян Стефанов.
В делото са посочени и собствениците и на вестниците "Уикенд" и "Шоу" - "Ню медия груп" (чиито собственици са Недялко Йорданов, Мартин Златков и Анна Маринова) и "Интермедия" ООД (със собственици Георги Илиев и Пламен Каменов).
След посочването им се прави предложение да бъдат направени разпечатки на мобилните телефони на "лицата, имащи отношение към публикациите, свързани с дейността на ДАНС".
Разпорежданията за СРС-та са разписани от тогавашния вътрешен министър Михаил Миков, след като те са разрешени от председателя на Софийския окръжен съд. Като мотиви за подслушването от ДАНС посочват наличието на данни за нерегламентирани контакти на посочените лица с посредници, които ги снабдявали с информация от ДАНС. "Използването на СРС е необходимо за своевременното разкриване, предотвратяване и пресичане на престъпна дейност, застрашаваща националната сигурност", е записано в исканията. Подслушванията са разрешени за периода май-август 2008 година.
След като агентите събират определена по обем информация, в края на септември 2008 година е изготвена справка, която прави обобщение на данните. Констатирано е, че сайтът Opasnite.net е публикувал информация, събрана от ДАНС и че авторите на статиите разполагат със свои източници в агенцията. Нещо повече - авторите имали и достъп до информация от почти всички нива в ДАНС, което означава и че каналите на изтичане на информация са няколко, като тя първо бива получавана и преработвана в своеобразен център и след това изтичала в медиите.
Агентите стигат до извода, че вероятният "център" на информацията е бившият главен секретар на МВР Цвятко Цветков, който поддържал контакти с бивши и настоящи служители на агенцията, сред които Светозар Кунгалов, Зоя Димитрова (пресаташе на ДАНС), Веселин Марков, директор на дирекция в ДАНС и Петко Сертов. Информацията достигала до журналиста Огнян Стефанов, който е засичан да се среща и с депутата от БСП Татяна Дончева. От своя страна Дончева е засичана да контактува често със служителите Зоя Димитрова, Веселин Марков, Иван Драшков (зам.-председател на ДАНС), Цветлин Йовчев (по това време директор на дирекция), както и с председателя на ДАНС Петко Сертов.
Агентите засекли, че в рамките на три месеца червената депутатка е имала 126 разговора с Иван Чобанов и 6 разговора с Орлин Иванов, и двамата бивши служители на НСС и ВКР. В същото време Иван Чобанов е засечен да разговаря със служители на ДАНС повече от 220 пъти.
От обобщената информация става ясно, че съветникът на Петко Сертов Алексей Петров, е провел среща с Огнян Стефанов, която журналистът възприел повече като "заплашителна", за което той уведомява Татяна Дончева, Цвятко Цветков и адвокатката си Ина Лулчева (понастоящем адвокат на Алексей Петров по делото "Октопод").
От разработката изплува и името на бизнесмена Стефан Гамизов, който в сайта Opasnite.net прави поредица от коментари, свързани с ДАНС.
Проверката оправдава служителите на ДАНС - Цветлин Йовчев, Веселин Марков, Николай Методиев и Румен Добрев, като ги изключва от кръга лица, които са подавали информация.
С докладна записка от 3 октомври 2008 година до председателя на ДАНС е отправено предложение делото да бъде прекратено, защото е компрометирано. Като доказателства за това се посочва разговор на журналистката Люба Кулезич, която поискала среща с депутатката от ДСБ Елиана Масева. Двете били в близки отношения, а Кулезич настоявала да разбере имената на подслушваните журналисти, за което двете си определили среща. Теч на информация по делото имало и към Недялко Йорданов. Той е засечен да разговаря с неустановено лице, което му казва, че подслушваните носили псевдоними "Галерия" 1, "Галерия" 2 и "Галерия" 3, но на по-късен етап можел да предостави точните имена. В предложението за прекратяване на делото, подписано от агент Сергей Стаматов е записано: "Пред вид това, както и опасността от възникването на нови скандали, свързани със случая, считам за целесъобразно експлоатацията на СРС да бъде спряна, а ИД "Галерия" да бъде прекратено".
В крайна сметка основанията за прекратяване на делото са, че първоначалните данни, които са послужили за откриване на делото, не са потвърдени. Делото е засекретено за пет години.

 

Продолжение

 

Окончание и комментарий


Всё думал, в какую же щекотливую ситуацию попали служители ДАНС, как же они из нее выйдут?
А все просто, смотри 37 страницу документа

Оказывается надо просто правильно делать анализ:
"В результате проведенного анализа связей Мутафчийского установлено, что в указанный период он осуществлял контакты с Веселином Марковым и Иваном Дрошковым, которые бы могли быть источником информации...
Обстоятельство, что Мутафчийский является собственником "Фрог Ньюз", а Стефанов главным редактором его же, предопределяет логику (! - ГК), что хотя и эти двое связаны сайтом opasnite.net63.net, то скорее всего, журналист имеет источники и добывает информацию, а не собственник предоставляет информацию своему журналисту"
Логика потрясает, и это пишет служитель ДАНС, который в принципе без воли командира не предпримет никаких действий. Совершенно очевидно, что никто с журналистом не будет делиться конфиденциальной информацией, не зная разрешит ли собственник её публикацию.
То есть сразу отметать участие собственника в передаче сведений составляющих гостайну было бы преждевременно, если бы не надо было спрятать концы в воду.

Моё мнение, дак эти контрразведчики сделали большое и хорошее дело для Болгарии времён прокоммунистического правления Станишева. Они совершили служебный проступок, но спасли Болгарию от более тяжкого преступления. Тогда их нельзя было отдавать на съедение коммунистам, а сейчас надо бы наградить, хоть медалькой.
Отголоски того дела (эдакий Булгейт), я думаю и сейчас мешают нам вступить в Шенген.

 

По официални данни на Балканите Руската империя дава малко над 17 000 жертви (убити и починали от раните си) във войната от 1877-1878. Една от истините, която казионните историци и медии превърнаха в тайна е следната - мнозинството от войниците в руската армия на Балканите са украинци.
В редиците на руската армия има и поляци, финландци, балтийци и други, както, разбира се, и много руснаци.
На честванията на трети март не се почита и Румъния, макар че румънците дават също хиляди жертви, особено при кървавите сражения за Плевен.
У нас се признава единствено Руската империя, а всеки трети март, се превръща в празник на хибридната война и Пропагандата на Москва.

P.S.:
Данните за жертвите са от българската Уикипедия:
https://bg.wikipedia.org/wiki/Руско-турска_война_(1877_–_1878)

 

Не совсем - хорошо известно, что подразделения Императорской армии были главным образом от Южных губерний, что вполне понятно.
И - участие румынских войск тоже достойно отмечается, как и участие финского батальона

 

Янко Гочев: 139 години Русия крие подло оригинала на Санстефанския договор

03 MAR 2017
Големите въпроси, свързани със съдбата на българския народ Русия решава винаги без нас, за да създава митове, които после ни налага
За граф Н. Игнатиев българите сме "суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество"

Няма друга държава в света, която да празнува като национален празник събитие, в което не й е признато участието от силата, наложила след това окупация на "освободената област", казва пред Fakto.bg известният историк

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Гочев, митът за Санстефанския мирен договор е един от най-брадясалите, но върху него се крепи новата българска история, каква реалност е тогава Санстефанска България?
- За да отговорим на този въпрос, трябва да се спрем на това как се стига до избухването на Руско-турската война, както и да определим целите на Русия във войната. Те не са били освобождението на България и това е доказано с обилна документация.
Войната от 1877-1878 г. се води не за освобождението на България, а за решаването на руските цели по Източния въпрос. Главната стратегическа цел на Русия в Източния въпрос е овладяване на Цариград и Проливите и излаз на"топли морета". Балканската стратегия на руските императори по Източния въпрос е несъвместима със самото съществуване на България като държава.
Целта на Руската империя във войната от 1877-1878хг. е ревизия на унизителния за нея Парижки мирен договор от 1856 г., овладяване на Южна Бесарабия, с което тя стъпва на Долния Дунав, господство в Черно море, доближаване до Проливите и придобивки в Кавказ.
Решаването на българския въпрос като най-важна част на Източния въпрос по време на кризата (1875-1878) е средство, а не цел и се явява само етап към решаване на стратегическата цел на Русия.

- Кога Русия започва войната?
- Ето един важен въпрос, на който също трябва да се отговори. Това не става веднага след потушаване на Априлското въстание през 1876 г. Русия се намесва пряко в кризата на Балканите едва през есента на с. г., за да спаси Сърбия, а не българите. След поражението на Сърбия във войната й против Турция се появява ултиматума от 31.10.1876 г. до Портата, подсилен с частична мобилиазция на войските в Южна Русия. Чрез този ултиматум Русия спасява Сърбия от военен разгром.
В следващите месеци се стига до решението за свикване на международната посланическа конференция в Цариград в края на 1876 г., на която великите сили вземат решение за налагане на реформи в полза на балканските християни, в това число и за обособяване на два български автономни вилаета с центрове София и Търново, които като териториален обхват почти се покриват с диоцеза на Българската Екзархия от 1870 г.

Всъщност българите сами очертават пред Европа своята територия чрез борбите си за независима църква и учредяването на Екзархията през 1870 г. Със създаването на Екзархията българите се сдобиват не само с независима църква, но и с политическа автономия, като сами очертават своите етнически граници в следващите години. С други думи създаването на Екзархията бележи първата крачка към възраждането на българската държава след няколко века османска власт. Българите сме един от малкото европейски народи, които определят своите етнически и национални граници не с войни и с революции, а чрез демократическия механизъм на плебисцитите. Чрез провеждането им на основание чл. 10 от екзархийския ферман в границите на Българската Екзархия, която поначало включва Мизия и Добруджа, Поморавието, Софийско и Северна Тракия, Южна България с голяма част от Родопската област, се включва и по-голяма част от Македония.
Територията на Екзархията е близо 220 000 кв. км и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според регистрите на населението.

Екзархийските български граници са основата, върху която се стъпва от великите сили при вземане на техните решения на Цариградската посланическа конференция в края на 1876 г. те предвиждат реформи в Османската империя чрез създаване по препоръчания на Портата проект на две автономни области в центрове София и Търново.
Призракът на обединена България в проекта, одобрен от великите сили на тази конференция с двете автономни български области плаши много Русия и тя се заема да не допусне създаването й. Това може да стане като се ускори избухването на войната. В това отношение много важна се оказва ролята на граф Н. Игнатиев - "вицеимператорът на Цариград", привърженик на т. нар. тиха дипломация. Планът му за разпокъсване на българските земи се изпълнява точно. Отказът на Портата да изпълни решенията на Цариградската конференция и последвалия я Лондонски протокол (19/31.03.1877) стават повод за войната, обявена с манифест на руския император на 12/24.04.1877 г.

- Участват ли българи като страна при подписването на договора в Санстефано и какво всъщност урежда той?
- Войната от 1877-1878г. е двустранна руско-турска, епизод от вековния конфликт на двете империи на Балканите и в Кавказ. Особеното за тази война е, че Русия воюва срещу Османската империя с мандат на великите сили. Тя е пълномощник на "европейския концерт" на великите сили. Този "мандат" носи предимства, но и недостатъци, защото всеки опит за самостоятелно еднолично решение на Източния въпрос няма да се допуска.
Русия привлича на своя страна като съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора. От руските съюзници най-съществено е румънското военно участие, особено при Плевен и край Видин, докато сръбското, започнало едва след падането на Плевен (10.12.1877) е без реален военен принос и се изразява в окупация на западни български земи.
Лошото за нас е, че след като са станали руски съюзници тези балкански държави, воюващи за своята независимост трябва да бъдат компенсирани за неизбежните им загуби във военния конфликт. Това Русия ще прави по изпитания от нея имперски модел за наша сметка чрез откъсване на български земи в Сан Стефано и подаряването им съответно на Румъния (Северна Добруджа с Тулчанска епархия), и на Сърбия (Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска).

Българските земи са основното бойно поле в тази война и са подложени на страшни разорения и опустошения. Въпреки лошото си въоръжение българските опълченци доброволци в руската армия имат своя реален военен принос за победата. Това е неоспорим исторически факт. С високия си боен дух и чудеса от храброст те се сражават успешно при Стара Загора, в епичните августовски боеве на Шипка през 1877 г. (победата там не е мит, а реалност, като с успеха си опълченците ни спасяват честта на руската армия и дори на императора) и при Шипка-Шейново (януари 1878), където участват в разгрома на армията на Вейсел паша.
За "благодарност" нито един българин не е поканен от Русия при подписването на договора край Сан Стефано! Въпреки хилядите ни жертви (цивилни и военни) българите не сме признати за "съвоюващи". Точно както ще постъпи и СССР след края на Втората световна война през 1947 г. на мирната конференция в Париж.
Така констатираме следния факт: има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на мирния договор, с който тя завършва.

Големите въпроси, свързани със съдбата на българския народ Русия ще решава без нас. Така ще бъде и на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Там българска делегация не е поканена, за да не бъдат разкрити пред нея тайните руски споразумения със западните държави от Райхщад (юни 1876), Будапеща (януари-март 1877) и Лондон (май 1878) за унищожението на Санстефанска България.

Въобще българите трябва да живеят с митове, които Русия ще им налага. Това е политика, следвана неотклонно и до днес."Архитектът" на Санстефанския договор граф Н. Игнатиев е творецът на тази политика.
Няма друга държава в света, която да празнува като национален празник събитие, в което не й е признато участието от силата, наложила след това окупация на "освободената област", както в руските документи се е наричала България.
Да се върнем в Сан Стефано на 19.02.1878 г. Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877), де факто е признато съществуването на българската нация.
Има тогава немалко познати на обществеността не само в Османската империя, а и в Европа изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава в този момент. Наред със низвергнатия от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Ал. Богориди, Г. Кръстевич са заемали висши османски служби. С висок авторитет пред османските управници се ползват доскорошните борци за църковна независимост - д-р Ст. Чомаков, Т. Икономов, Т. Бурмов. Всеобщо признат и уважаван е и поетът-журналист П. Р. Славейков.
До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. Надделява обаче тезата, формулирана от граф Н. Игнатиев в неговите прословути "Записки", според която българите сме "суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество".

На 19.02.1878 (ст. ст.) е подписан Санстефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата, за да прослави за трети път императора Александър ІІ. На този ден е неговото възшествие на престола през 1855 г. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството и става "Цар освободител" на руските селяни. Внушението, което се преследва от граф Н. Игнатиев, наречен още "Лъжко паша" е, че Александър ІІ ще бъде "Цар-освободител" и на българите. Нещо, в което много наши сънародници вярват и до днес.

- Какъв статут имат реално новоосвободените територии?
- Държавноправнопрвният статут на "Сан Стефанска България" личи ако се анализират много внимателно текстовете на Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор и ако те се съпоставят с някои други достъпни руски документи от епохата.
Как самата Русия третира България личи от сборника със секретни руски документи от 1892 г. Там България е наречена "Балканска област" или по точно "Руско-дунавска област". Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за "освободителната мисия" на Русия. В предговора на сборника, писан от опълченеца Д, Петков се казва:"Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на "бедных славян", а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ.

Никой българин не можеше да допусне тогава, че "православна Русия", която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България.
Гневът ни против варварската азиатска Турция, на която дотогава бяхме роби: желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можеха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите..."
Пропагандните митове за 3 март се заключават общо взето около внушението и твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост!?
Русофилите обаче не търсят отговор на следния важен въпрос: какво дава на българския народ Русия на 3.03.1878 г. и дали това "даденото", срещано и като "дарено", отговаря на въжделенията на българския народ?
Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т. е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на свободна, независима и обединена България.
Санстефанска България не е реализация на този български идеал. Първо тя не е свободна, а окупирана земя. В текстовете на договора (френски, руски, български) се използва терминът "окупация", "окупационен", "окупационна". Този легален термин се укрива и до днес умишлено. Универсалното значение на понятието "окупация" означава "задържане на територия и контрол върху нея".
Санстефанска България е окупирана област. Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции на 3.03.1878 г. все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879 г. Този факт показва подчиненият статут на Санстефанска България.

- Разкажете за структурата на самата окупация?
- Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус. Чл. 8 определя, че той ще включва шест пехотни дивизии и две кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. Няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и от кога започва тази окупация.
Граф Н. Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това личи в чл. 25 на договора, според който "пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н. в. руския император и н. в. султана".
Санстефанският договор е ревизиран в Берлин на 13.07.1878 г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява времетраенето на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на 3 месеца след изтичането на 9-месечния период.
В българската историография този период е наричан "Временно руско управление", докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до 9.09.1944 г. той е означаван като "руска окупация на България", което е по-правилно.
Като окупирана земя Санстефанска България не е суверенна. Лишена е от държавноправен суверенитет. Държавноформиращите елементи са три -държавна територия, народ като субект и обект на упражняване на властта в държавата и държавна власт. Не всички от трите елемента за България на 3.03.1878 г. са налице. Липсва най-важният елемент държавната българска власт, която осигурява доминирането над другите два елемента - земята и хората.
Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи- герб, печат, знаме, химн, столица. Общо правило е, че държава без символи няма. Обикновено това се урежда в основния закона на една държава (конституцията). Но в Санстефанският договор не се говори за конституция. Неговият чл. 7 се споменава за "организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества". Следователно говорим за Органически устав на автономни, но не независими държави.
Чл. 7 подчертава отново зависимостта на княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени. Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата, но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели две години, който ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване.
Върху руската окупация няма на практика международен контрол. Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само една хипотеза, която трудно може да бъде реализирана. Текстът на договора в това отношение не задължава, а само пожелава. Затова трудна и почти невъзможна е хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация.
По Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол.

По чл. 10 договора въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия отстъпва на победена Турция право да прокарва свои войски през българска територия. Този чл. 10 създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България и явно това е била целта за да бъде вкаран в договора. При това граф Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина. Той знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.
Чл. 12 от договора предвижда събарянето на всички крепости на Дунав. При условие, че дунавските крепости стават вече гранични с независима Румъния и че представляват важни отбранителни съоръжения, този текст буди недоумение. Излиза, че Русия лишава България от защита по Дунав, още повече че самият чл. 12 допълва: "За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река". Стремежът на Русия явно е бил по всяко време тя да има свобода да настъпи на юг към Проливите през българските земи.
Санстефанска България е автономно княжество, т. е. зависимо. Текстът на чл. 6 изрично посочва това, но не казва, кой е сюзеренът. Автономията не е независимост. Княжество България дори след Съединението му с Източна Румелия на 6.09.1885 г. остава автономно спрямо Османската империя и великите сили чак до провъзгласяване на независимостта на 22.09.1908 г. и по-точно до нейното признание през 1909 г.

След анализа на основните текстове на Санстефанския договор става ясно, че "Балканската област" на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се упражнява върху България. Те пък са "предали" на една от тях - Русия управлението на България. Така по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. За великите сили поне до Съединението от 6.09. 1885 г. няма съмнения, че Княжество България е руски протекторат. Това е форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор.

Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива се създават. Той има в частност държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния контрол на чуждата държава. Нейните външнополитически и външнотърговски отношения се определят от държавата протектор. Отбраната й е вече не нейна грижа, тя е грижа на протектора. Това е реалният статут на Княжество България на 3.03.1878 г.

Има още факти, които потвърждават извода за Санстефанска България като руски протекторат. Най-важните актове на Временното руско управление (ВРУ) се осъществяват след подписването на Берлинския договор. Това са актовете, положили основата на правната уредба на Княжество България. След подписването на Берлинския договор едва през 1879 г. ВРУ организира свикването на Първо ВНС, което на 16.04.1879 г. приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І. На 5.07.1879 г. е назначено и първото българско правителство с министър-председател русофилът Т. Бурмов.
Така 3.03.1878 г. се оказва, че не е нито началото, нито пък краят на вековната борба на българите за освобождение. Пътят към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва много дълъг. Борбата ще продължи и след 3.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и намеса на "освободителката" в делата на княжеството.

- Защо в този важен договор не присъства името България, какви са тайните сметки, кроени зад гърба на народа ни?
- Колкото и да е странно да звучи, при подготовката и воденето на войната, руските официални органи и лица не употребяват думата България. Далече преди началото на войната, на 26.06/8.07.1876 г., в малкото австро-унгарско градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва тайно споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, нейната южна граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина.
В Санстефанския договор също не се споменава официално името България.
Говори се за "областта" или "Балканската област". Това обаче не е прецедент, а по-скоро практика за руската имперска политика. Преди 1878 г. във всички мирни договори, като този от Кючук Кайнарджа (1774), по който Русия придобива правото да се застъпва за балканските християни, също не се среща името България.

В манифеста от 12/24.04.1877 г. на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя вместо за "българи" се говори за "християни" и "верноподаници". В него се казва, че Русия обявява война за защита на "поробените славяни". Факт е, че българите не сме славяни, но и този мит е трайно насаден в съзнанието на поколения наши сънародници и до днес по русофилска линия. Пропагандира се тезата, че Русия тръгнала да освобождава поробените православни християни. Пропуска се обаче фактът, че Русия подкрепя схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия спрямо българската Екзархия. Така българите ставаме "схизматици". Всъщност схизмата действа чак до 1945 г., т. е. не само Русия, а и СССР я приема и спазва.
В договора от Сан Стефано се говори не за България като държава, а за "Балканска област" и това може да се прочете в архивите на руския окупационен фонд, а който не вярва на тях може да прочете и "Авантюрите на руския царизъм" от 1935 г. с убийствения за всеки днешен русофил предговор на комунистическия лидер Васил Коларов.
Исторически факт е че Македония е част от България. Тя обаче на 3.03.1878 г. с изключение на Горна Джумая не е освободена. Турската власт там е разклатена, но поради бездействието на руските окупационни войски е бързо възстановена. За българите в Македония Русия няма да бъде никога освободител, а с действията си срещу техните освободителни борби от 1878 г. чак до войните за обединение (1912-1918) се превръща в отявлен техен враг, наречена от Пейо Яворов по време на т.нар. Шипченските тържества от 1902 г. "джелатина на Македония".
През 1878 г. някои части от западните български земи, които уж са в Санстефанска България така и никога не са освободени. Типичен пример е град Пирот, окупиран от сръбските войски, откъдето никой не може да ги изгони.
Така реално окупираната и контролирана от Русия към 3.03.1878 г. българска територия е доста по-малка от включената като териториален обхват в Санстефанския договор!

Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е голяма тайна, зорко укривана зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните велики сили. Това е умел руски ход, чрез който се укрива руското съучастие в разпокъсването на България и справедливото недоволство на разпокъсания български народ се насочва едностранчиво по адрес на руските съперници Англия и Австро-Унгария. С този ход влиянието на Русия сред българите укрепва допълнително за десетилетия напред и се затвърждава разобличения от българските възрожденци и революционери мит за нейната "освободителна" мисия.

Всъщност случва се това, което граф Н. Игнатиев записва в своите спомени ("Записки"): "За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер".
С други думи "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ е "да се държи в нравствено подчинение и да се превърне българското население в" послушно оръдие на руската политика". Към 3.03.1878 г. това е факт.
Едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878 г. името Балканската област ("Руско-дунавска област") изчезва и в руските документите вече започват да говорят за Северна и Южна България, а после и Източна Румелия.

- Публикуван ли е на български език, и изобщо виждал ли е някой роден историк и изследовател в цялостен вид този митичен Станстефански договор, който непрекъснато се цитира?
- За липсата на цялостно задълбочено осветляване на събитията от 1878 г. влияние оказва и фактът, че оригиналът на Санстефанския договор е скрит от Русия и все още остава непознат за българите. Нашите архиви съхраняват само копие на Санстефанския договор. Оригиналът си остава заключен дълбоко в руските архиви, до които достъп все още няма никой, особено български историци.

Става дума за вековна политика, формирала един от най-тежките митове в българската история за "освободителната мисия" на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ.
Този мит има своя генезис в миналото. За успешната му реализация спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техните български помагачи, както и кражбата на тонове от българските архиви, третирани като "трофеи" след преврата на 9.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено завинаги в нейните "особени" архиви. Очевиден е стремежът на руската официална страна да не предоставя достъп до тях, да го ограничава и дори да поставя допълнителни условия. Следва се правилото, че който държи миналото, той държи и настоящето. Независимо от това повече от наложително е обаче българската държава официално да поиска от Русия, Турция или Франция копие от този договор за да знаем и учим истинската си история.

Текстът на договора от Санстефано е известен най-вече от публикациите на д-р Богдан Кесяков и проф. Георги Генов.
Санстефанският договор е публикуван в "Принос към дипломатическата история на България" 1878-1925г., т.1. Печатница "Родопи", 1925 г., с кратки обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и предговор на проф. Ст. Баламезов. Текстът му обхваща страниците от 306 до 313.
Втората важна публикация е дело на проф. Г. Генов през 1940 г. Тя влиза в сборника "Международни актове и договори, засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и Съседните страни". С.,1940 г. 464 с. Там договорът е поместен на страници 238-273.
И двамата са доказани авторитети, специалисти в международното право. Важно е да се посочи, че те не само събират и издават документална серия от международни актове, но представят приложения, правят анализи и бележки по отделни въпроси. Д-р Б. Кесяков например има Регистър на договорите, конвенциите, спогодбите, протоколите и други съглашения и дипломатически актове, подписани от България през времето 1926-1935 г. С.,1925-1926, 1936 г. Всъщност Б. Кесяков издава 4 тома корпус от документи. Т.1 включва султанския ферман за Екзархията (1870) и Санстефанския договор (1878).
Публикацията на проф. Г. Генов на страница 238-273 от посочения сборник е по-скоро с учебна цел, което никак не я омаловажава.

Големият въпрос е кой текст са ползвали д-р Б. Кесяков и проф. Г. Генов? Текстът на договора от 19.02.1878 г. по ст. ст. е писан на френски език - езикът на дипломацията по това време. Тук отварям една скоба, за да отбележим, че граф Н. Игнатиев, считан за фактическият негов автор, пише основно на френски език в своята дипломатическа кореспонденция с Петербург, което е обичайна практика.
Договорът обаче предвижда ратификация и има вариант на руски език и на османотурски език. Това са езиците на двете договарящи се страни: победителката Русия и победената Османска империя във войната.
В тази връзка логично е да предположим, че д-р Б. Кесяков през 1925 г. и проф. Г. Генов през 1940 г., които са солидни изследователи и безспорни авторитети са ползвали френския текст на договора, но не и руския, нито пък османотурския. В подкрепа на тази теза е фактът, че проф. Г. Генов е френски възпитаник и в своя сборник прилага текстът на договора на френски език.

Между двата текста в тези два сборника има известни различия. Няма да се спирам подробно на тях, а само маркирам този момент, който се пропуска или подценява, но трябва да се пренебрегва. Ще посоча само един пример. В чл. 8 от руския вариант на договора, публикуван през 1952 г. по времето на диктатора Й. Сталин в сборника с договори на Руската империя от периода 1856-1917 г. е посочено, че срокът на руската окупация на България е ПРИБЛИЗИТЕЛНО 2 години.
През 1925 г. д-р Б. Кесяков посочва същият срок. В някои по-късни публикации обаче, особено след 9.09.1944 г., тиражирани и до днес думата "приблизително" изчезва!? А нейното присъствие в текста е много съществено за осветляване на истинските цели на имперска Русия спрямо нас българите. Видим е стремежът на някои недобросъвестни лица да коригират неудобни за руската политика текстове на договора или части от него. Това обаче е недопустимо, защото се изкривяват исторически факти.
Прави се и една недопустима манипулация с датите и със стиловете в календара. Точната дата на подписване на Санстефанския договор е 19.02.1878 г. по стар стил. Това, както посочих, е денят на възшествието на император Александър II на престола. При преизчисляване на датите по новия стил се получава 3 март. Пропуска се обаче нещо много съществено. На 19.02.1878 г. прелиминарният мирен договор в Сан Стефано е подписан, само че не влиза в сила веднага! Такава е практиката в международното право. Неговият чл. 29 се съобразява с тази практика и предвижда процедура по ратификацията му. Тази процедура отнема известно време и приключва на 4.03.1878 г. по стар стил, което на свой ред позволява на руския "Правителствен вестник", № 54 да направи публикация в такова насока на 9/21.03.1878 г., както изрично е посочено в сборника с руски документи от 1952 г.
Следователно години наред се отбелязва една дата 3 март (дата на подписване на един предварителен мирен договор), при това като национален празник без да се уточнява, че въпросният договор към този момент не е породил правното си действие!

Същественото в случая е, че към тази дата (3.03.1878) Русия вече усилено работи чрез дипломацията си за неговата ревизия чрез постигане на споразумение с Австро-Унгария, а след това и с омразната й Англия. Следователно, когато договорът е ратифициран от освободителите и влиза в сила, руската страна вече не го счита за валиден и започва да полага усилия да го обезсили.
Срещу самия договор има доста силни противници в самата Русия, в това число сред нейните дипломати. Посланикът в Лондон граф П. Шувалов е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира политическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския договор. Затова пише следното: "Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недоразумение, което ние моежм да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки".

Със Санстефанския договор граф Н. Игнатиев успява да настрои срещу българите всички съседи - сърби, гърци, румънци, дори албанци. В Европа през 1878 г. се създават силни антибългарски настроения, защото виждат в българите "руски протежета" и "оръдия на руската политика", а "голяма" Санстефанска България или още "Игнатиева България се счита за "Малката Русия" на Балканите.

Русофилските митове около този несъстоял се предварителен договор за безсрочна окупация на България засягат и личността на граф Н. Игнатиев. Той е обявен едва ли не за най-големият българофил в Русия!? И тази погрешна представа, насадена от русофилите като теза в българската казионна историография се преповтаря вече десетилетия.
Като главен "архитект" на Санстефанския договор през 1878 г. "Лъжко паша" успява да измами не само османските политици, но и българите за истинските намерения на Русия в Източната криза. Тя постига целите си: отмяна на унизителния Парижки мирен договор от 1856г. с териториални придобивки в Кавказ и Бесарабия и раздробяване на Българската екзархия, за да не е пречка единна и силна България за бъдещите руски завоевания на Балканите. Затова Русия и лично граф Н. Игнатиев през 1878 г. има пряка вина за националното разединение на българите, за новото поробване на добруджанските и моравските българи, за удължаване на турската власт над родопските и тракийските българи.

Санстефанската измама от 1878 г. е разобличена от Кръстю Раковски в негово изследване "Русия на Изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България": "Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение…Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация".

В книгата си "Из прошлаго русской дипломатии" от 1890 г. руският дипломат и историк Сергей Татищев на страница 503 дословно пише, че "след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не "целокупна" България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си".
По-нататък С. Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т. е. да бъде "изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока", за да се знае "какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия". Само 4 години по-късно именно С. Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Ст. Стамболов, а неуспешен опит за изпълнение на този зловещ план има в хода на Междусъюзническата война през лятото 1913 г., разобличен от такъв голям българин като старозагорския митрополит Методий Кусев, роден в Прилеп, Македония.

- Коя дата от историята ни тогава е достойна да бъде национален празник?
- Всеки народ има право на суверенен избор на свой национален празник. Българският избор обаче на такава важна дата не е направен сполучливо. Това е въпрос на политическо решение и на обществен консенсус. Националният празник затова е национален, защото трябва да обединява, а не да разединява.
Нелицеприятният факт, е че вместо честване на българските национални герои и борби на всеки 3 март се пропагандира чуждопоклонството в полза на друга чужда държава - Русия, ведно с пропагандата за "дарената" свобода и произтичащото от това задължение на всички българи за "вечна" благодарност, разбирана дори като зависимост (покорство) и слугинаж. Така вместо национална гордост се насажда комплекс за малоценност сред поколения българи.
Изборът на дата за национален празник трябва да се проведе след задълбочена дискусия с участие на много авторитети и специалисти от различни области. Такава дискусия за истинската значимост и стойност на 3.03.1878 г. не е имало никога. По този начин дава пълна свобода на пропагандните внушения и манипулации, удобна почва за създаване на митовете на тема "освобождение на България".

Обикновено в държавите по света се търси събитие, което да подчертава нещо важно и съществено в тяхната история и съдба. Такъв например е денят на независимостта на САЩ (4.07.1776).
Вярно е, че няма политически избран празник, който да не предизвика критики. С тази уговорка за нас българите такова значение могат да имат две светли дати: 6 септември - денят на Съединението или 22 септември - Денят на Независимостта на България. Тези са единствените дати, които могат да бъдат национални празници.
Моите предпочитания са към Съединението. 6.09.1885 г. е ден, в който българският народ е извършил едни велико дело сам, без чужда помощ и одобрение и даже против мнението на Русия и другите велики сили. И дори е защитил отново сам извършеното с победата си в Сръбско-българската война! Така че, за мен 6.09.1885 г. е истинският национален празник на България.
В такъв дух е разсъждавал и Васил Левски, който през 1872 г. в писмо до д-р К. Робев в Охрид завява: "От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е…".