Малко известна предистория как се създава истинската държава Израел и измислената "държава" Палестина.
Преди да избухне Първата световна война, съюзниците Англия, Русия, Франция и Италия планират поделянето на Турската империя. На Англия се пада и Палестина.
Заради войната Англия изпитва остра нужда от ацетон, необходим за производството на взривни вещества. Еврейският учен-химик д-р Хаим Вайцман, живеещ в Англия, разработва метод за получаването му, без да са нужни суровини от чужбина, и по този начин Англия заобикаля морската блокада на германския флот. Придобил авторитет в английските политически среди, Вайцман предлага на английския кабинет да изрази “принципното признаване на Палестина за Национален дом на еврейския народ”.
На 2 ноември 1917 г. английското правителство излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация”по името на въшния министър Балфур: ”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина и ще положи всички усилия да облекчи постигането на тази цел”, се казва в декларацията.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от Турската империя. През 1920 г. в Сан Ремо Обществото на народите (ОН) дава на Англия мандат за Палестина, т.е. Англия получава правото да се разпорежда с Палестина съобразно клаузите на ОН. В тях изрично е записано, че ОН “ще отговаря за привеждането в изпълнение на декларацията, направена на 2 ноември 1917 г. от правителството на Нейно Британско Величество, и одобрена от мнението на съюзническите сили, в подкрепа за създаване в Палестина на национален дом за еврейския народ”.
Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. Те започват да обработват и напояват пустеещите полета. Засяват десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развитие на промишлеността. Изведнъж Палестина, смятана дотогава за район без особено значение, без природни богатства, поради което и е дадена на евреите, се оказва особено ценна.
Завръщащите се в нея евреи са безимотни и малоимотни, и някои правителства, ангажирани в решаването на еврейския проблем, започат да се опасяват, че в Палестина може да се създаде втора социалистическа държава. Същевременно Великобритания разбира, че за да укрепи присъствието си в района на Близкия и Среден изток, трябва да провежда политика в интерес на многомилионния арабски свят. През 1922 г. Уинстън Чърчил, по онова време секретар по колониите, предоставя 77 % от Палестина на емир Абдулах за създаване на арабска държава. Държавата се нарича Трансйордания” – буквално „страна оттатък Йордан”, на изток от река Йордан. Така в разрез с условията на договора от Сан Ремо, Великобритания основава в Палестина две мандатни територии – “Палестина” и “Трансйордания”. Достъпът на евреи в новата територия е забранен, докато арабите могат да посещават и двете. Създаването на еврейска държава се блокира.
Трупаната със столетия омраза срещу евреите достига своя апогей с “Окончателното решаване на еврейския въпрос”. От всеки трима евреи в Европа двама са унищожени. Това не са войници, банкери, борсови спекуланти, магнати, а еврейската беднота, мизерията от гетата. Ако евреите имаха своя родина, както им се обещаваше през 1917 г., нямаше да имат тази трагична участ.
Световната общественост научава за истинските размери на небивалия геноцид едва след края на Втората световна война. Народите са обхванати от огромно чувство за вина. И правителствата на спечелилите войната държави решават, че трябва да се даде възможност на евреите да имат своя държава.
На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция № 181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ 14 000 кв. км. “За” резолюцията гласуват 33 държави; “против” са 13 (всички арабски); “въздържали се” – 10.
На 14 май 1948 г. Израел обявява своята независимост. Първият министър-председател на Израел Давид Бен-Гурион казва: ”Вярвате или не, нашият народ Израел се връща, за да подготви идването на Месия.”
На 15 май 1948 г. египетският министър-председател Нокраши Паша издава заповед египетската армия да навлезе в Израел. Заповедта е мотивирана с необходимостта “да се поддържа реда и спокойствието в Палестина”. Армиите на шест арабски държави – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел.
Израел – държава на един ден, без армия и държавен апарат, първоначално отстъпва по всички фронтове. Но накрая набързо сформирани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, защитени с торби от пясък, побеждават редовните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети! За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие. Като последица от войната град Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания (от 1950 - Йордания). Източен Йерусалим, където се намира Старият град - някогашният Йерусалим - попада под властта на Трансйордания. Вследствие на войната 650 000 араби се оказват бежанци. Те са се поддали на призивите на арабските държави да напуснат земите си, за да се завърнат в тях след “бързата” победа над Израел. Възниква арабският бежански проблем.
На 5 юни 1967 г. започва “Шестдневната” война. Социалистическият лагер застава зад арабите. Израел отново ги разгромява. На 8 юни 1967 г. израелската армия завзема стария град Йерусалим. С войната от юни 1967 г. Израел завзема египетския Синайски полуостров, частта от “Западния бряг”, принадлежаща на Йордания, и сирийските Голански възвишения,. Отново се сключва “примирие” без “признаване”. Израел държи на формулата: “връщане на териториите в замяна на признаване”, по-известно като: “земя срещу мир”, което категорично е отхвърлено.
През октомври 1973 г. арабите отново нападат Израел - войната Йом Кипур. И отново се провалят. На юг египетската армия е пленена на Синайския п-ов, на север сирийската армия е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без отбрана. Израел побеждава “непобедимото” съветско оръжие - дълбоко унижение за една свръхсила. Нов ултиматум на СССР отново спасява арабите.
На конференция в Хартум (Судан) от 1.09.1967 г., арабските страни декларират известните си три “НЕ”:
“НЕ!” на признаването на Израел.
“НЕ!” на мира с Израел.
“НЕ!” на преговорите с Израел.
СССР и арабските страни непрекъснато атакуват Израел в ООН. Междувременно Израел преговоря с Египет, и на 26 март 1979 г. двете страни подписват мирен договор и взаимно се признават. Израел връща Синай на Египет, а последният признава правото му на съществуване.
Да, обаче СССР, с право не вярващ на радикализма на арабските държави, през 1964 е бабувал на създаването на ООП - Организация за освобождение на Палестина. ООП е арабската застраховка на Москва. До 1967 г. базите на ООП са в Египет, на Синайския полуостров, откъдето се предприемат терористичните набези в Израел. След като Израел завзема Синай през юни 1967 и унищожава базите й, ООП се премества в Йордания. Когато през 1970 г. крал Хюсеин изгонва ООП от Йордания, те се местят в Ливан. И предизвикват сблъсък на верска основа, в който комунистическите “прогресивни” сили и ислямските фундаменталисти съвместно осъществяват първото след Втората световна война религиозно “прочистване” на християни.
На два пъти - през април и юни 1974 г., председателят на ООП Ясер Арафат е на посещение в Москва. След тези посещения СССР обявява: ООП е “единственият представител на палестинците”. Нещо повече – организацията се „вмъква” в арабско-израелския конфликт със задна дата! Няма никакво значение, че през 1948 г. не съществува не само държава, която да се представлява от ООП – не съществува и самото ООП!
На 14 октомври 1974 г. Ясер Арафат говори от трибуната на ООН.“Ние влязохме в света през най-широката врата, сега ционизмът ще изчезне от този свят и особено от Палестина под ударите на борбата на народите”, заявява Ясер Арафат, хванал се за пистолета на кръста. Делегатите на 105 държави, станали на крака, бурно го аплодират!
Та така се раждат Израел и "палестинската държава".
Ru
Малоизвестная предыстория создания настоящего государства Израиль и вымышленного «государства» Палестина.
До начала Первой мировой войны союзники Англия, Россия, Франция и Италия планировали раздел Турецкой империи. У Англии также есть Палестина. Из-за войны Англия остро нуждалась в ацетоне, необходимом для производства взрывчатых веществ. Еврейский ученый-химик доктор Хаим Вейцман, живший в Англии, разработал метод его получения без необходимости сырья из-за границы, и таким образом Англия обошла морскую блокаду немецкого флота.
Завоевав авторитет в английских политических кругах, Вейцман предложил британскому кабинету министров выразить «принципиальное признание Палестины национальным домом еврейского народа».
2 ноября 1917 года британское правительство издало декларацию, которая осталась в истории как «Декларация Бальфура», названная в честь министра иностранных дел Бальфура: «Правительство Его Величества благосклонно настроено к восстановлению национального дома для еврейского народа в Палестине и будет приложить все усилия для содействия достижению этой цели", - говорится в заявлении. В 1918 году британцы отбили Палестину у Турецкой империи.
В 1920 году в Сан-Ремо Лига Наций (ООН) предоставила Англии мандат на Палестину, т.е. Англия получает право распоряжаться Палестиной согласно положениям ООН. Они прямо заявили, что ООН «будет нести ответственность за выполнение декларации, сделанной 2 ноября 1917 года правительством Ее Величества и одобренной по мнению союзных держав, в поддержку создания в Палестине национального дома для еврейский народ». Начинается массовая эмиграция евреев со всего мира на освобожденную территорию. Они начинают возделывать и орошать залежные поля. Они засеивают десятки тысяч акров лесами, виноградниками, садами апельсинов, лимонов, оливок, инжира. Начинается промышленное развитие.
Внезапно Палестина, до тех пор считавшаяся территорией, не имеющей особого значения, без природных богатств, из-за чего она была отдана евреям, оказалась особенно ценной.
Возвращающиеся евреи были безземельными и обездоленными, и некоторые правительства, занимавшиеся решением еврейской проблемы, начали опасаться, что в Палестине может быть создано второе социалистическое государство. При этом Великобритания понимает, что для усиления своего присутствия в регионе Ближнего и Среднего Востока она должна проводить политику в интересах многомиллионного арабского мира.
В 1922 году Уинстон Черчилль, тогдашний министр по делам колоний, передал эмиру Абдалле 77% территории Палестины для создания арабского государства. Страна называется Трансиордания» — буквально «земля за Иорданом», к востоку от реки Иордан. Таким образом, вопреки условиям Сан-Ремского договора, Великобритания основала в Палестине две подмандатные территории – «Палестину» и «Трансиорданию».
Евреям был запрещен въезд на новую территорию, а арабы могли посещать обе.
Создание еврейского государства было заблокировано. Многовековая ненависть к евреям достигает своего апогея с «Окончательным решением еврейского вопроса». Двое из каждых трёх евреев в Европе были уничтожены. Это не солдаты, банкиры, биржевые спекулянты, магнаты, а еврейская нищета, нищета гетто. Если бы евреи имели свою родину, как им было обещано в 1917 году, их не постигла бы такая трагическая участь.
Мировая общественность узнала об истинных масштабах беспрецедентного геноцида только после окончания Второй мировой войны. Нации охвачено непреодолимое чувство вины. И правительства стран-победителей войны решили, что евреям нужно дать возможность иметь свое государство.
29 ноября 1947 года Генеральная Ассамблея ООН приняла Резолюцию № 181 о создании еврейского государства в Палестине площадью 14 000 квадратных километров. 33 страны проголосовали «за» резолюцию; «против» — 13 (все арабские); «воздержался» — 10.
14 мая 1948 года Израиль провозгласил свою независимость. Первый премьер-министр Израиля Давид Бен-Гурион сказал: «Хотите верьте, хотите нет, но наш народ Израиль возвращается, чтобы подготовиться к пришествию Мессии».
15 мая 1948 года премьер-министр Египта Нокраши-паша отдал приказ египетской армии войти в Израиль. Приказ мотивирован необходимостью «поддерживать порядок и спокойствие в Палестине». В состав вновь созданного Израиля входят армии шести арабских стран – Ливана, Сирии, Саудовской Аравии, Трансиордании, Ирака и Египта. Израиль - государство-однодневка, без армии и государственного аппарата, изначально отступавшее по всем фронтам. Но в конце концов наспех сформированные еврейские ополчения, оснащенные винтовками и грузовиками, защищенные мешками с песком, разгромили регулярные арабские армии, вооруженные артиллерией, танками и самолетами! Чтобы не терпеть больших поражений, арабские государства соглашаются на перемирие. В результате войны город Иерусалим был разделен между Израилем и Трансиорданией (с 1950 года – Иорданией). Восточный Иерусалим, где расположен Старый город – бывший Иерусалим – попадает под власть Трансиордании. В результате войны 650 000 арабов оказались беженцами. Они поддались призывам арабских стран покинуть свои земли, чтобы вернуться на них после «быстрой» победы над Израилем. Возникает проблема арабских беженцев.
5 июня 1967 года началась «Шестидневная» война. Социалистический лагерь поддерживает арабов. Израиль снова их сокрушает.
8 июня 1967 года израильская армия захватила старый город Иерусалим.
В ходе июньской войны 1967 года Израиль захватил египетский Синайский полуостров, часть «Западного берега», принадлежащую Иордании, и сирийские Голанские высоты. Опять "перемирие" заключается без "признания". Израиль придерживается формулы «возвращение территорий в обмен на признание», более известной как «земля в обмен на мир», которая категорически отвергается.
В октябре 1973 года арабы снова напали на Израиль – Война Судного дня. И они снова терпят неудачу. На юге египетская армия была захвачена на Синайском полуострове, на севере — разгромлена сирийская армия. Дороги в Каир и Дамаск незащищены. Израиль побеждает «непобедимое» советское оружие – глубокое унижение для сверхдержавы. Новый ультиматум СССР снова спасает арабов.
На конференции в Хартуме (Судан) 1 сентября 1967 года арабские страны заявили свои знаменитые три «НЕТ»: "НЕТ!" о признании Израиля. "НЕТ!" мир с Израилем. "НЕТ!" переговоров с Израилем. СССР и арабские страны постоянно нападают на Израиль в ООН. Тем временем Израиль вел переговоры с Египтом, и 26 марта 1979 года две страны подписали мирный договор и признали друг друга. Израиль возвращает Синай Египту, и тот признает его право на существование. Да, но СССР, справедливо не доверяя радикализму арабских государств, в 1964 году заблокировал создание ООП – Организации освобождения Палестины. ООП — арабская страховка Москвы. До 1967 года базы ООП находились в Египте, на Синайском полуострове, откуда совершались террористические рейды на Израиль. После того как Израиль захватил Синай в июне 1967 года и уничтожил его базы, ООП двинулась в Иорданию. Когда король Хусейн изгнал ООП из Иордании в 1970 году, они переехали в Ливан. И они вызывают столкновение на религиозной основе, в котором коммунистические «прогрессивные» силы и исламские фундаменталисты совместно проводят первую после Второй мировой войны религиозную «чистку» христиан.
Дважды — в апреле и июне 1974 года — Москву посетил председатель ООП Ясир Арафат. После этих визитов СССР объявил: ООП является «единственным представителем палестинцев». Более того - организация задним числом "ввязывается" в арабо-израильский конфликт! Совершенно не важно, что в 1948 году не было не только государства, которое представляла ООП - самой ООП не существовало!
14 октября 1974 года Ясир Арафат выступал с трибуны ООН. "Мы вошли в мир через самые широкие врата, теперь сионизм исчезнет из этого мира и особенно из Палестины под ударами народной борьбы", - заявил Ясир Арафат, хватаясь за пистолет на поясе.
Делегаты 105 стран поднялись на ноги и бурно аплодировали ему! Так родились Израиль и «Палестинское государство».